Положението на най-бедните е обида към нашите демократични принципи. Няма демокрация, която да не се основава първоначално на зачитането на малцинствата. Мнозинството е задължено да защитава и подкрепя малцинствата, за да им даде възможност да се изявят. В противен случай то е само узурпация на властта от страна на силните. Ние носим отговорността да гарантираме, че нашите демокрации дават на малцинствата всички възможности да станат участници, наравно с мнозинството.
Нашите демокрации, които се основават на равните възможности, са дълбоко неравноправни. Една част от обществото е завладяла от около два века икономическата, политическата, социалната и религиозната власт. Тази част не е спирала и все още продължава да защитава привилегиите, придобити и натрупани през вековете, независимо от политическия режим. (…)
Тези, които ни разкриват дълбоката действителност на общества ни, са преди всичко най-бедните: отнели се им всичко, отрекли са им правото на глас, всяка възможност да водят достоен живот, какъвто биха могли да очакват. Te са принудени да играят играта на другите, на администрацията, на благотворителните или социалните организации. Привърнати са в обекти, а не съзнателни субекти, имащи възможност да изразят собственото си мнение. Принудени са да играят, да лъжат, да „имитират”, за да получат средства за оцеляване.
Когато обаче опознаем тези семейства, винаги се учудваме на човечността, която откриваме в тях. Защото човекът не се оставя да бъде смазан, обезличен, човекът се съпротивлява.
Както човекът, когото срещнах в Юра. Той изгуби работата си по сериозни причини и сега никога няма да си намери нова в региона. Ето едно семейство, което се оказва изгубено, без да може да отгледа четирите си деца, освен чрез кражби и просия. Защото обществото не може да подкрепи своите членове, да им позволи да живеят. А това общество сме ние.
Този човек обаче е работяга. Познавам го от 12 години. Намираше си работа, губеше я, не спираше, докато не намираше друга. Онзи ден, когато влязох в дома му, този човек седеше облегнат на кухненската маса. Той се изправи, посрещна ме с достойнство, разказа ми за своите неуспехи, за своите стремежи, за голямото си желание да работи.
Това е подпролетариатът: свят от работници, които през вековете са били принудени да вършат само временна работа. Тъй като тяхното положение е било считано за по-ниско, им е било дадено по-ниско образование. И ето, наследникът на този народ, който е без професия, на 35 години, и който, седнал на края на масата си, с цялото си същество ми вика: намерете ми работа!