Роден съм в Анже. Баща ми беше поляк. Работел е в промишлеността. Бил е изпратен в Мадрид, където среща майка ми. После, отново по работа, идва във Франция и в момента на обявяването на войната и двамата са били в Париж. Баща ми е бил задържан в момента на обявяването на войната , а майка ми, разбира се, го последва. Като полско-немски гражданин е бил считан за германец и е хвърлен в затвора, задържан. Бил е интерниран, ако предпочитате термина, заедно с жена си и сина си Луи. Лишаването от свобода винаги е ужасно нещо. По това време им се родило дете – сестра ми. И тъй като не са можели да я хранят, тя умря от глад. Това беляза дълбоко майка ми, това дете, умряло от глад. Мисля, че е било на около една година. Било е ужасно, защото от затвора са ги изпратиби в Сомюр. Жителите на Сомюр идвали да ги обиждат, хвърляли камъни през решетките. След това били затворени, отново заедно с майка ми в Голямата семинария в Анже, реквизирана за тази цел. И двамата са били лишени от свобода. Баща ми беше полско-немски поданик, затова е бил считан за враг на френската нация. Това беляза много баща ми, той никога не го превъзмогна.
Роден съм в болницата в Анже през 1917 г. Когато баща ми излиза от затвора, те се нанасят на улица „Сен-Жак“. По това време баща ми се опитва да си изкарва прехраната с различни дребни работи. Дядо ми от полска страна е бил часовникар, поправял часовници, и баща ми също започва да поправя часовници. После, един ден, някой му поверява златен часовник. Двама американци идват в малката работилничка, където той работи и открадват часовника. Тогава в квартала се понесоха слухове, разбира се. Баща ми се разкъса на четири, за да изплати часовника, и за квартала си останахме като почти крадци.
И това много засегна баща ми. До степен, че той реши, че не може да остане във Франция. Чувстваше се унижен. Искаше да замине, да се върне в Полша. Майка ми се колебаеше, защото беше жена, която беше познала бедността и мизерията, и затова не искаше да рискува, най.вече заради децата си. По тази причина тя не се съгласи да го последва веднага, а след време, един ден изгуби следите на баща ми. Всъщност те се разделиха не по семейни причини, а поради стечение на обстоятелствата на живота. (…)
[Баща ми първоначално] замина в Саар. Имахме новини от него, той постоянно молеше майка ми да се върне, да отиде при него, искаше всички да се съберем там. Но майка ми не искаше да ни вкара в приключение, без да е сигурна, без да имаме подкрепа, разбирате ли? Затова тя продължаваше да се колебае, колебаеше се, и един ден просто престанахме да получаваме новини от него. След това – защото ние се опитахме да го открием – разбрахме, че е заминал за Полша и е изчезнал по време на бомбардировките на Данциг (днес Гданск). Беше заминал за Данциг. Това е всичко, което знаем за него.
Така, живеехме с майка ми. Тя беше велик човек, който знаеше как да си спечели уважението на околните, не защото се оплакваше, а защото се грижеше за децата си. Тя беше природно интелигентна жена. Именно затова винаги съм се борил за това децата и младежите, с които се срещаме, да ги научим да развиват мисловните си умения. Това, което вреди на бедните, е, че в сложни ситуации те нямат отговор; и по тази причина, те не могат да се измъкнат от тях. На тях им липсва гъвкавост на мисленето. Това е най-важното. Липсва им тази способност да изразяват разсъжденията си, мислите си. Не знаят как да се възползват от събитията, нито от възможностите. Нито пък знаяг кога е добре да премълчат, кога да се оттеглят и кога да излязат напред. Разбирате ли?
Това е една от причините, поради които, когато пристигнах в лагера в Ноази-ле-Гран, бях много по-загрижен да създам място за децата, а след това и библиотека, които да съпътстват училището, отколкото да раздавам помощи и други неща. Моята грижа беше „обмяната на знания”. Виждах изключително будни момчета и момичета, но в училище те не правеха нищо. Чувстваха се като чужденци, като от друг свят. Гледайки ги да растат, си казвах, че на всяко друго място тези деца днес щяха да бъдат учители, лекари, може би свещеници. Те напълно проваляха живота си заради тази история, която не контролираха, защото не контролираха логическото си мислене. (…) Това е дълбока несправедливост!